Българска бойна слава.

Минало, Настояще, Бъдеще, Политика
Съобщение
Автор
Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 220
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#121 Мнение от Тайко » нед май 17, 2020 10:10 am

На 17 май 1876г. (нов стил) китното родопско село Батак осъмва сринато и опожарено. Изпепелени са 700 къщи, загиват над 5 хил. от 6-7 хил. население на Батак. Остава да стърчи само каменната църква „Света Неделя” като символ на българската вяра.
Това е краят на баташката кървава пролет 1876г. Слънцето се скрива зад облаци дим, птиците спират своята песен, а Стара река тече много дни кървава...
През тази пролет батачани не засяват нивите си, напускат работилниците си, прежалват домовете си, челядта си и себе си пред олтара на Отечеството! Поклон пред паметта им!


На 17 май, Българската православна църква почита паметта на Светите Баташки Новомъченици.
Български православни новомъченици загинали мъченически за православната вяра по време на Баташкото клане през пролетта на 1876г. Баташките мъченици са канонизирани за светци най-напред от Българската старостилна православна църква на 17 май 2006г.
Историята е запазила само някои от имената на баташките мъченици - това са зверски убитите местни свещеници Петър и Нейчо, великомъченикът Трендафил Керелов - жив опечен на клада, запазени са имената и на някои от избитите - Иван, Илия и други. Паметта се почита официално на 17 май.
Две години църквата търси доказателства в мъченичеството на батачани, за което свидетелстват много разкази на очевидци (свиделства, че са загинали в защита на вярата си и за заплатили с живота си), един от разказите ни запознава с края на новомъченик Петър (един от отците в цървата „Света Неделя“ по време на клането) и разговорът му с поробителите:
„— Три думи, попе, ще ти кажем. Ако ги, попе, изпълниш, нема да те заколим. Ще ли са, папаз, потурчиш?
Поп Петър смело отвърнал:
— Главата си я давам, вярата си не давам!
Турците му отрязват главата.“
Според църквата това пределно кратко мъченическо дееписание събира в себе си цялото пространно житие на новомъчениците от Батак. То е също така силно и категорично, както е силна и категорична изразената от оцелелите батачанки още в 1877г. преценка на събитията като християнско мъченичество:
„Да оставим онова, което не се връща от оня свят, та да не търсим мъжете си, които, за да не станат турци, та да изгубят душите си, както искаха кръвниците, по-добре се предадоха да ги изсекат на сечник като свети мъченици“.


Спомени на очевидеца: Страшното Баташко клане
Свидетелства от записките на Петър Горанов (1829-1925) - водач на въстанието през 1876 г.
Записки на Петър Горанов, водач на въстанието в Батак през 1876 г. Преди години те са част от алманах, посветен на кървавите събития през пролетта на 1876 г., когато народът ни се изправя на живот и смърт срещу 500-годишния си поробител. Публикацията става, благодарение на приятеля и сътрудника на сайта г-н Стефчо Кирин, който получава записките от правнука на Петър Горанов – Ангел Светославов Горанов, вече покойник. Самият Стефчо Кирин посвещава тази публикация на Ангел Горанов, който е съхранил черновата им и безкрайно е обичал своите предци. Нека се потопим в свидетелствата на очевидеца на народната трагедия в Батак преди 139 години Петър Горанов:
Започва клането върху невинните и беззащитни жени и деца, като в касапница. Чува се тресък на кости от ударите на брадвите върху дръвника. Така е цяла нощ. Брадвата на неприятеля удря и сече безмилостно мъже, жени и деца. Много не доубити викат и се молят да ги доубият, но неприятеля ги оставя нарочно да се мъчат...
Каква скръб, ужас да чакаш заколението си. Да се покриеш между още мърдащите тела на мъртвите.
Кръвта на жертвите пръска стените на черквата до тавана.
Първите 300 души са избити този ден, един по един на дървения мост пред училището по най- варварски начин. На някои отсичат първо ушите, рамената и после главата. Стоящите там жени закриват с ръце очите си да не гледат ужасното кръвопролитие на мъжкия пол. След извършването на това сърцераздирателно дело, немилостивите диваци влизат като в някое овче стадо, спускат се върху жените и момите, обезчестяват ги, и по най- зверски начин след това убиват.
Млади жертви избити по особено жесток и мъчителен начин по време на въстанието:
Никола Петров - 20 годишен, нарязват ръцете му на части, после ушите, изваждат и очите, а след това заклан.
Тодор Кавлаков - 35 годишен, рязан с нож по ръцете, после ушите, и след това заклан.
Атанас Манчъров - 23 годишен, рязан на части: ушите, ръцете, след това изваждат очите, а тялото е насечено на части.
София Ванева - 25 годишна, бременна - разпрана и убито детето й.
Батачани извършили по–забележителни дела:
Лаза Богданова - млада жена, на която мъжът й е убит от един башибоздук, който поискал да я вземе за жена, разярена от убийството на мъжа си вади нож захлупач от пояса си, забива го в корема му и той на минутата пада на земята, след което издъхва. Неговите другари се спускат върху нея, и я съсичат на части.
Христо Станков убива в черквата двама от най-лошите кръвопийци с едно дърво от черковните столове. На излизане от черковния двор с ножа на единия от убитите разсича през рамото един башибоздук.
Стоян Цветанов при първото влизане на турците в долния край на селото (Батак) при предаването на оръжието от няколко души, а той не желае да го предаде, казва „КОГАТО АЗ В ГРОБА, ТОГАВА И ПУШКАТА МИ В ЧУЖДИ РЪЦЕ!” Няколко души турци хващат пушката за цевта, той силно я изтегля из ръцете им, хвърля се върху тях и убива един турчин. Отива зад една къща да напълни пушката и неприятелите го пронизват с десетина куршума. Пада на земята като казва: „ Сега я вземете и издъхва.”
Янко Гюров при влизането на турците в черковния двор с една голяма тояга пръсва главата на един от неприятелите, но пада убит от башибозуците.
Кольо Лазин след запалване на къщата му, където се крие, принуден от огъня излиза навън с гол в ръката нож и като разбира, че стоящите на улицата башибозуци по никакъв начин няма да го оставят жив, спусна се върху тях, отсича на двама главите, а на трети една ръка. Другарите на башибозуците го ограждат и съсичат на части.
Божия Станкова, при влизането на няколко души от неприятеля в двора на къщата й , където е мъжът й Иван Божин, когато след като застрелват пада на земята и умира, а тя с брадва в ръце вдига я, и разсича главата на един от тях, който пада на земята и умира. Башибозуците я насичат с ножовете си на части.
Станка Стойчева при влизане на турците в черковния двор убива един от тях с едно дърво, което се намира там в гробищата. Скрива се между многото без да успеят да й направят зло.
Янко Гюров при влизането на неприятеля в черковния двор с една голяма тояга пръсва главата на един турчин, но пада убит от башибозуците.
Димитър Насков и Костадин Вранчов с два турски пищова при качването на турците върху зида на черковния двор убиват от турците- първия 8 души, а втория седем.
Няколко жени в куп с камъни и дървета убиват няколко от башибозуците, когато те немилостиво колят деца и жени през първата нощ в двора на черквата. Не мога да кажа точно имената им.
Ангел Каведжов, Янко Генев, Ваньо Божин после убиват четирима въоръжени турци, когато последните настояват и не искат да предадат оръжието си и се хвърлят върху тях.
Никола поп Петров, ученик от трети клас заобиколен от десетина души неприятели с голи ножове опрени до тялото, когото принуждават да приеме ислямската вяра с твърдост отказва да приеме предложението и казва без страх, че предпочита да стане жертва, отколкото да презре бащината си християнска вяра. За тази дързост турците го насичат на части.
Стефан Трендафилов, четири дни преди Батак да бъде нападнат убива двама от най- смелите джандари на Ахмед, изпратени лично от него да видят с очите си въстаниците. На техните закани: „ Ще видите какво ще стане след два- три дни...”. Стефан отговаря: „ Ето това ще стане...” и ги застрелва.
Общо падат убити
от неприятелите бащибозуци 96 (деветдесет и шест) души. Това ми казва Тодор Паунов, който една нощ бяга от ръцете на турците и ме намира в гората, в която, аз Петър Горанов скитам с двама мои другари. Той чува това от Ахмед Байрактянина - джандарин при Ахмед, когато той разказва по български отвън селото пред много башибозуци, че съставения поименен списък на избитите от батачани турци възлиза точно на 96 души.
Същото е казано от г-н Баринг- английски пратеник относно българските събития в Източна Румелия. Когато взема от мене сведения в гр. Пловдив за числеността на баташкото население, за избити по време на въстанието батачани, и избити от тях турци каза :” Точно деветдесет и шест”, според предоставените верни сведения.
Господин Баринг взима от мене и други сведения за причината на въстанието и неговата цел, в частност за Батак, за други места, които сведения той обнародва в чуждестранните вестници.
*Кратки биографични данни за Петър Хаджи Горанов (1829-1925)
Петър Хаджи Горанов е син на влиятелния хаджи Горьо Кавлака - основоположник на Хаджи Горьовия род. Учи последователно в Батак, Брацигово, Пловдив и Рилския манастир, след което става търговец. Търгува със съседните села и градовете Пловдив, Цариград, Смирна, Солун и др. Взима активно участие в църковните и национални борби в България. През есента на 1870 г. в град Татар Пазарджик, в дома на приятеля му Никола Ръжанов, се среща с Апостола на свободата Васил Левски, при образуването на тайния революционен комитет в града. Този ден за него става съдбоносен. След паметната среща Горанов казва: „Прегръщам думите на Апостола и ставам революционер.” Става съратник на Левски и още няколко пъти се среща с него, като изцяло се отдава на делотото за Освобождението на България. От успял търговец, той става деен революционер, отдава се изцяло на делото за Освобождението на България от османско иго. В това народно дело той предоставя не само живота, парите и имотите си, но въвлича всички около себе си - тримата си синове. Ангел – 18-годишен, става секретар на баташкото въстание, заедно с него са Иван и Димитър. В Батак Тайният революционен комитет е създаден в къщата на Петър Горанов. В комитета освен Горанов, участват и Вранко Паунов, тримата братя Ангел, Стефан и Петър Керелови, баща им Трендафил Керелов, поп Петърпоилиев и Петър Вранчов. Апостолът Волов докладва на Георги Бенковски за видяното в Батак и казва: „ Батак ще бастиса помаклъка по Родопите.” По време на Великокото народно събрание в Оборище, Батак е избран за център на въстанието от тридесет села. На 22 април 1876 г. Петър Горанов получава от Рижанов калпака и златното лъвче - това е сигналът и Батак въстава.
След Освобождението 1878 г. Петър Горанов става окръжен управител на Татар Пазарджик до 1896 г. На няколко пъти го избират за народен представител в Народното събрание - пет последователни мандата, от които и в Петото Велико народно събрание през 1908 г. Петър Горанов умира през 1925 г. Признателен Батак погребва своя воевода пред входа на историческата църква.



На 17 май, Българската православна църква почита Св. Влкмч. Трендафил Керелов. Български възрожденец, революционер, дългогодишен кмет на Батак и един от организаторите и духовен водач на въстанието в Батак през пролетта на 1876г. Жестоко измъчван от турците, жив опечен на ръжен от турския башибозук по време на Баташкото клане.
Съчинението на Робърт Джаспър Мор „Под Балкана“, заедно с репортажите на Макгахан във вестник „Дейли Нюз”, е един от ценните извори на сведения за бунтовната 1876г. Там също се описва смъртта на Трендафил Керелов:
„Убиването на старейшината Трендафил било извършено крайно варварски. След като му извадили очите и му изтръгнали зъбите, набили го на кол и го опекли жив сред кръг от жени, заставени от башибозуците да останат зрители до неговата смърт. На друг човек отрязали краката, ръцете, носа и ушите.“
Мъртвото тяло на старейшината "се превъртало върху огъня, надуло се, почерняло, препращяло като сол и се напукало на големи бразди".
Трендафил Керелов е опечен жив на ръжен пред очите на близките му и освирепелия башибозук. Убийството на 65-годишния Трендафил Керелов е запазено от разказа на снахата му Босилка Керелова:
„Моят свекър отиде да посрещне башибозуците, когато селото беше заобиколено, и се срещна с Ахмед ага, който каза, че иска да се събере оръжието от селяните. Трендафил отиде и го събра. След като то беше предадено, стреляха по него с пищов и куршумът му одраска окото. Тогава чух Ахмед ага да заповядва със собствените си уста Трендафил да бъде набит на кол и опечен. Думите, които използва, бяха „Shishak aor“, което на турски означава да се набие на шиш като парчетата месо, наречени „кебап“. След това взеха от него всичките му пари, съблякоха му дрехите, извадиха му очите и зъбите и го набиха на кола бавно, докато той излезе през устата му. След това те го опекоха на огъня още жив. Той живя половин час в продължение на ужасната сцена. По това време бях съвсем близо до Ахмед ага. Освен мене тук се намираха няколко български жени. Ние бяхме обкръжени от башибозуци, които ни ограждаха от всички страни, и бяхме принудени да гледаме какво става с Трендафил."


На 17 май 1876г. по време на славното Априлско въстание е предаден от каракачаните, легендарният Фильо Радев. Открит и убит на местността „Плочата“ близо до връх „Зелениковец“ на 17 май 1876г. Тук е обезглавен и главата му е пренесена за разпознаване в Севлиево. По-късно е хвърлена в нужниците на конака. След освобождението Драгню Стойчев я погребва по християнски зад църквата „Света Троица“.
Фильо Радев Миленовски (Дядо Фильо) е сред най-великите български революционери и национален герой. В продължение на 9 дена е един от ръководителите на въстаниците в сраженията на Граднишкия боаз, част от величавата Априлска епопея. След провал в околийския център и залавянето на председателя на Севлииевския частен революционен комитет Стефан Пешев, приема и укрива в Кръвеник избягалите от града дейци. Заедно с тях на събрание на 1 май 1876 година на връх Бабан, обявяват Априлското въстание в района.
Фильо Радев е роден през 1822 г. в махала Стария Кръвеник, Севлиевско. Женен е за Божа Димова с която имат две дъщери и един син-Христо Филев.
Чрез усърден труд и търговия се замогва и добива уважението на съселяните си, които го избират в продължение на 30 години за селски кмет. Под неговите грижи Кръвеник се оформя като център на околните махали. Изгражда се училищна сграда и каменна църква „Свети Николай“, на която е основен дарител. В околийския град Севлиево поддържа връзки с видни търговци и общественици-както българи така и турци.
През 1872 г. дядо Фильо, както го наричали от уважение е посветен в освободителното движение от Васил Левски. Основан е Новоселския частен революционен комитет. Поканен от приятелите си братята Нанко и Кольо Пачникови на заседанието обещава пред Апостола, че сам ще организира подобна група и в родното си село. Със собствени средства набавя значителна част от оръжието, барута и боеприпасите за готвеното въстание, вземайки заем за „търговия“ 15 хиляди гроша от „приятеля“ си Саадуллах ефенди. Връзките с комитетите в града и селата на околията поддържа чрез сина си Христо Филев, който е най-близкия му помощник и куриер.
След погрома на въстанието и започналите безчинства на турците временно се укрива по билото на Балкана, над Кръвеник с намерение да се добере до Сърбия.


На 17 май 1876г. (стар стил) по време на Априлското въстание, четата на легендарния Таньо Стоянов (Таньо войвода) преминава Дунава и слиза на български бряг. Преминаването на четата е съгласувано с това на четата на Христо Ботев. По съвет на Христо Ботев и Никола Обретенов, Таньо се насочва към Олтеница, за да може едната емигрантска чета да подпомогне въстанието в Източна, а другата в Западна България.
На 16 срещу 17 май 1876г. четата тръгва от Олтеница, минава Дунава, слиза при село Косуй Българ (днес Пожарево),Тутраканско, и тръгва на юг към Стара планина с цел да се подпомогне въстанието във Втори сливенски революционен окръг. Четата на Христо Ботев минава Дунава същия ден при Козлодуй. Пътят на четата на Таньо войвода минава през Делиормана покрай преобладаващо турски села и скоро е открита. След нея тръгват потери. Води три последователни сражения – при село Спахлар (дн. Ломци), на хълма „Припека“ при село Аязлар (дн. Светлен) и последното на 27 май 1876г. на „Керчан баир“ при село Араплар (дн. село Априлово), в което четата е разбита. Четниците се разбягват, а Таньо Войвода започва ръкопашен бой с турците, за да могат другарите му да се оттеглят в Балкана. След като убива шестима турци с ятагана си, войводата пада убит. Главата му е отрязана и разнасяна из околните села по пазарите им за сплашване на местното българско население.
Таньо Стоянов (Анастас Стоянов Куртев) е един от най-великите български революционери и национален герой. Той е роден през 1846г. в град Сливен. Учи в родния си град и след това става джелепин (търговец на добитък).
Привлечен към революционното движение от Васил Левски. Един от основателите на Сливенския частен революционен комитет на Вътрешната революционна организация (1871). Васил Левски го определя за Апостол в Ескиджумайско, Османпазарско, Котленско и Хаджиоглупазарджишко и го снабдява с пълномощно от 15 ноември 1872г. Заема се с дейността си, но скоро е заловен от османските власти. Откаран е в Цариград и през септември 1872г. и е осъден на доживотно заточение в Диарбекир, Кюрдистан. През февруари 1875г., заедно със зетя си – комитата Георги Гиндев от Сливен, бягат от Диарбекир. Успява да стигне до Румъния, като се установява в Браила.
През август 1875г. е извикан в Букурещ и е определен за апостол в Сливенско. Преминава в Османската империя и във Варна получава инструкции от дошлия от Цариград Иваница Данчев, среща се в Аккадънлар с поп Харитон и Стоил войвода. През Тутраканско се прехвърлят в Олтеница, където се среща с Панайот Хитов. Заминава за Турну Мъгуреле, където след като Гюргевският революционен комитет взима решение за въстание, сам организира чета от 26 души.
От 1985г. всяка година от 30 май до 2 юни се организира четиридневен поход „По стъпките на четата на Таньо войвода."


На 17 май 1919г. в Пловдив умира Георги Атанасов Левков с псевдоним Бранислав Велешки. Български революционер и национален герой. Деец на българското националноосвободително движение, благодетелен член на Българското книжовно дружество (1869).
Той е роден е през 1834 г. в село Карабунище, Велешката каза на Османската империя. Като малък живее в Кукуш при Братя Миладинови.
В 1862 година участва в Първата българска легия в Белград, Сърбия, и става близък сътрудник на Георги Раковски и негов телохранител до смъртта му в 1867 г. Раковски го прекръщава на Бранислав Велешки. След 1867 г. се установява в Букурещ, Румъния и изпълнява задачи на Българския революционен централен комитет и подпомага издателската дейност на Любен Каравелов. В 1869-1870 и в 1875 г. е в редакцията на вестник „Тъпан“, като в 1869 г. е и негов формален отговорен редактор. Занимава се и със самостоятелна издателска дейност, като сътрудничи с кръга около Христо Ботев.
В 1876 г. Бранислав Велешки е доброволец е в Сръбско-турската война от 1876 г., а в 1877 г. се включва с ІV дружина на Българското опълчение в Руско-турската освободителна война. В боевете при Шипка е ранен от куршум.
След 1878 г. живее и работи в Пловдив, столицата на новосъздадената Източна Румелия, като пощальон. Участва в подготовката и провеждането на Съединение през 1885 г. Член е на Пловдивското поборническо-опълченско дружество, което има за цел запазване паметта на загиналите за свободата на България и организиране на морално и материално подпомагане на живите опълченци и поборници. Активист е на местното македоно-одринско дружество.
Бранислав Велешки умира на 17 май 1919 г. в Пловдив. На негово име е кръстена улица в пловдивския район „Тракия“.


На 17 май 1913 г. в двореца „Сейнт Джеймс“ е подписан Лондонският мирен договор. По силата на този акт официално е сложен край на Първата балканска война (1912 – 1913). Османската империя отстъпва на съюзниците цялата своя територия на запад от линията Мидия – Енос, както и остров Крит. Владеенето на останалите егейски острови и Халкидическия полуостров е предоставено за уреждане от специална комисия на европейските Велики сили. С изключение на решението за Албания, която е провъзгласена за независима държава, договорът фактически остава без приложение поради избухването на Втората балканска война (1913). След няколко месеца е ревизиран от Букурещкия мирен договор (28 юли 1913).
На изображението: Армиите на Балканския съюз, пощенска картичка


465 г. от смъртта на Свети мъченик Николай Софийски - един от общо деветимата софийски мъченици за православната вяра. Трудолюбивият обущар отказал да приеме вярата на османците, които го убили с камъни в местността „Ючбунар“ на 17 май 1555 г.
Софийският духовник Матей Граматик помолил едно момче да събере частици от неговите мощи и християните тайно ги погребали. Книжовникът, който бил съвременник на Свети Николай Нови Софийски и очевидец на неговите страдания и смърт, написал служба и пространно житие на светеца. Ръкописът се съхранява в Светия Синод в София.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 220
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#122 Мнение от Тайко » пон май 18, 2020 9:42 am

КАПИТАН 2-РИ РАНГ НИКОЛА ТОДОРОВ ! ПЪРВИЯ БЪЛГАРСКИ КАПИТАН НА ПЪРВАТА БЪЛГАРСКА ПОДВОДНИЦА ! ПРЕЗ 1916Г. БЪЛГАРИЯ Е СРЕД 11-ТЕ ДЪРЖАВИ В СВЕТА,КОИТО ПРИТЕЖАВАТ ПОДВОДНИЦИ ! СЛАВА НА БРЕСТ-ЛИТОВСКА БЪЛГАРИЯ ! Според официалния германски военноморски справочник Weyеrs Taschenbuch der Kriegsflotten за 1916 г. по това време в света има само 11 държави, чиито военноморските сили притежават подводници. България е сред тях, наред с Великобритания, САЩ, Франция, Италия, Германия, Япония, Русия, Гърция, Турция и Румъния. Първата своя подводница военният флот на България приема в строя на 25 май 1916 г. Със заповед по Флота № 66 от същата дата за неин първи командир е назначен лейтенант (дн. капитан-лейтенант) Никола Тодоров. Тази длъжност той изпълнява до 9 май 1917 г. Под неговото командване Подводник № 18 (бивш немски UB-I-8) извършва най-значимите си бойни походи по време на Първата световна война. Именно успехите, постигнати от този командир, дават основание на Министерския съвет на 5 май 1917 г. да одобри проект за закупуване на още от 4 до 6 подводници от Германия.Никола Тодоров постъпва на 8 септември 1900 г. в гимназията към Военното на Н.Ц.В. училище в София и на 2 август 1905 г. с Височайша заповед № 23 е произведен в чин мичман II ранг и назначен във Флота на Н.Ц.В. В служебния му списък за този момент от неговата биография е посочено още, че е: „... изключен от списъците на Училището и като пръв свършивши курса на Училището записан на мраморната плоча”. Първенецът на випуска, който има възможност да направи успешна кариера в сухопътната войска, избира пътя на морския офицер. По това време българският военен флот е в подем и в период на въоръжаване със съвременни бойни средства – започва приемането на доставените от Франция миноносци (торпедоносци) тип „Дръзки”.
Преди да бъде удостоен с първото си офицерско звание, Никола Тодоров е на стаж на учебния крайцер „Надежда”, а като мичман II ранг е назначен за вахтен офицер на военния транспортен кораб (бивша княжеска яхта) „Александър I”. Това назначение на пръв поглед е „глуха” линия, още повече за първенец на випуска, но кадровиците са се водели от други съображения. Първото е, че всички български морски офицери по това време трябва да имат опит както на Дунава, така и на Черно море. Второто, което е по-важно, само след няколко месеца – на 23 ноември 1905 г. мичман II ранг Никола Тодоров е командирован във Варна „за следване в офицерския курс”. Това е формата за „оморячване” и казано на съвременен език - следдипломна квалификация на новоназначените във флота сухопътни офицери. На 8 март 1906 г. мичман II ранг Никола Тодоров е командирован „на писмени занятия” в Щаба на Флота, а на 24 май 1906 г. е „амбаркуван” за носене на службата на „Надежда”. От 7 юли 1906 г. е изпратен отново в Дунавската флотилия - на военния транспортен кораб „Симеон Велики”, а от 15 март 1907 г. е вече вахтен офицер на „Надежда”. Тези кадрови ротации са правени в интерес на обучението му в посочения офицерски курс. Със Заповед № 113/1907 г. по Военното ведомство е обявено, че мичман II ранг Никола Тодоров е „издържал окончателно екзамен” по „Проекто-положението за комплектуване Флота с морски офицери”, което е отбелязано със съответната Заповед по Флота № 77 от 9 април 1907 г.
Фактически младият офицер е издържал само изпитите, предвидени в курса за теоретичното обучение. По приетата тогава процедура, следвало получените знания да се затвърдят в продължително океанско плаване и както останалите морски офицери от този период, на 9 януари 1908 г. той заминава на стаж по търговските кораби на френската компания MESSAGERIES MARITIMES. Заедно с него до Марсилия пътуват и другите, завършили офицерския курс мичмани II ранг: бъдещият контраадмирал Сава Стефанов и бъдещите капитани I ранг Борис Стателов и Димитър Фичев. Те са разпределени да плават на различни кораби. Никола Тодоров отплава на 3 февруари 1908 г. с парахода TOURANE, с който до 12 април с. г. посещава пристанищата Йокохама (Япония) и Коломбо (Цейлон, тогава британска колония). След това с парахода OCEANIEN извършва плаване до бреговете на Австралия и преход обратно до Марсилия, където пристига на 14 август 1908 г.
На 18 октомври 1908 г. е произведен в звание мичман I ранг, а три дни по-късно е назначен на торпедоносеца „Дръзки”. На 12 януари 1909 г., отново по кадрови съображения, е прехвърлен на служба в Портовата рота. На 20 март 1909 г. със Заповед по Военното ведомство № 118 е обявено, че мичман I ранг Никола Тодоров успешно е издържал устен изпит в 3-а Военно-инспекционна област за следване в Артилерийските и Минните офицерски класове в Кронщат, Русия. На 1 май с. г. успешно издържа такъв изпит и в Щаба на Армията, но за Русия заминава само мичман I ранг Сава Стефанов, вероятно постигнал по-висок успех. Затова Никола Тодоров получава назначение като младши офицер в Бреговата батарея, където служи от 20 май 1909 до 27 януари 1910 г. След това отново е на торпедоносец - „Шумни”, но вече като вахтен офицер, като от 6 април 1910 г. му е вменено и задължението да завежда и библиотеката на Черноморската част. От 26 септември до 29 октомври с. г. е на практическо задгранично плаване с парахода „Варна” на Българското търговско параходно дружество. През март и април 1911 г. за втори път се явява на изпити за следване в Русия и на 17 май с. г. е вече командирован в Минните офицерски класове в Кронщат.
Като завеждащ бреговата радиостанция „Франгата” лейтенант Никола Тодоров има своя принос и за успешното осъществяване от страна на флотските радиотелеграфисти на първата война в ефира. Със заповед на инспектора на Инженерните войски от 6 март 1913 г. двете флотски радиостанции („Франгата” и на учебния крайцер „Надежда”) започват да пречат „по възможност винаги, но преимуществено щом почне предаването на радиограми от Цариград за Одрин и обратно”. В донесение на командира на „Надежда” се уточнява, че през деня неговите радиотелеграфисти прослушват съобщенията между Одрин и Цариград и щом измерят радиовълната, веднага я предават на „Франгата”, където радиостанцията е с по-голяма мощност, за да започнат смущаването.
На 22 ноември 1913 г. лейтенант Н. Тодоров е назначен за командир на торпедоносец „Летящи”, който приема от бъдещия началник-щаб на Флота капитан-лейтенант Димитър Альов. На 18 юли 1914 г. е изпратен в служебна командировка до Австрия и Италия, вероятно за проучване на нови образци военноморска техника, но седмица след това е отзован във Варна „поради настъпилите събития” (на 28 юли 1914 година Австро-Унгария обявява война на Сърбия и нахлува в нейната територия, с което е поставено началото на Първата световна война). България започва подготовка за участие във войната и във Флота се вземат спешни мерки за усъвършенстване на знанията и уменията на командния състав. На 3 ноември 1914 г. лейтенант Никола Тодоров е назначен за преподавател в организирания офицерски курс по дисциплините „Мини за заграждения” и „Отбрана на бреговете”.
Още преди въвличането на България във войната (1 октомври 1915 г.) във Варна и в Евксиноград започват посещения на германски подводници, базирани в Истанбул. Това става възможно след подписването в София на 24 август 1915 г. тайна военна конвенция между Германия и България. Първата германски подводница, посетила Варна, е UC-13 (17 септември 1915 г.). Командването на българския военен флот, начело с артилерийския инженер подполковник Константин Кирков, започва сформирането на екипаж за подводница още на 15 октомври 1915 г., ден след като двете дежурни в Евксиноград германски подводници успешно атакуват и прогонват бомбардиращата Варна голяма руска ескадра. Въпросът за начина на подготовката на този екипаж не е достатъчно изследван. В. Вълканов посочва документ, според който на 15 октомври 1915 г. на двете германски подводници, базирани в Евксиноград, са изпратени по трима български моряци. От спомените на кондуктора (флотско звание през този период, съответстващо на фелдфебел) Мишо Диков Бачовски, писани през 1954 г., узнаваме че той с още двама моряци започват обучението си на 15 октомври 1915 г. на подводницата UB-I-8, като постепенно броят на българите - практиканти се увеличава до достигането на пълен екипаж. „Същото стана и с командния персонал” - пише флотският ветеран, като уточнява, че става въпрос за лейтенант Никола Тодоров и за мичман I ранг Иван Вариклечков.
Ясно е, че за да се усвои командването и бойното използване на качествено нов тип боен кораб, без предварителен теоретичен курс, а само с практически занятия, при това по време на бойни действия, е задача не по силите на всеки. Затова и Щабът на Флота се спира върху двамата офицери като бъдещи командир и помощник-командир на Подводник № 18. Те вече са показали необходимите качества в различни ситуации във военно и в мирно време. Развилите се по-нататък събития показват, че и двамата оправдават гласуваното им доверие. Действията на Подводник № 18 под български флаг са описани накратко от Вълкан Вълканов, но само с използването на архивни източници от фонда на Военноморския музей. Затова може да се каже, че тези действия очакват своя бъдещ анализатор. В Държавния военноисторически архив - Велико Търново, се съхранява рапорта на капитан-лейтенант (от 16 март 1917 г.) Никола Тодоров, с който представя за награда своя помощник лейтенант Иван Вариклечков за награда с „Орден за храброст IV степен I клас”. Като описва службата на своя подчинен по време на войната, Никола Тодоров поставя акцент върху два епизода от действията с Подводник № 18. Първият е на 19 септември 1916 г., когато смело са форсирани минните заграждения („въпреки че бяха закачени седем мини”) пред Кюстенджа (дн. Констанца) за атакуване на търговски кораб и за разузнаване на обстановката в неприятелското пристанище. Вторият - при извършването на подводна торпедна атака срещу руски ескадрен миноносец тип „Лейтенант Баранов” на 10 октомври 1916 г. отново в неприятелски води.Към началото на м. април 1917 г. кадровиците отново започват бързи размествания, свързани с по-нататъшното развитие на капитан-лейтенант Никола Тодоров. На 1 април 1917 г. със заповед по Флота той е назначен за командир на група миноносци. На 10 май с.г. получава заповед да поеме и командването на миноносеца „Дръзки”. Със заповед по Действащата Армия от 16 май с. г. е уточнено, че встъпването на новата му длъжност трябва да се счита от тази дата. Само десет дни по-късно, отново със заповед по Действащата Армия капитан-лейтенант Никола Тодоров е командирован в Германия „за изучаване подводното дело”. Възниква логичен въпрос: защо едва сега, година след като успешно е командвал подводница и е водил нейния екипаж в бойни действия този офицер е изпратен за обучение в Германия? Възможното обяснение е посоченото вече желание на България да получи от Германия още подводници и от тук вероятността капитан-лейтенант Никола Тодоров да се е подготвял да командва дивизион подводници. Така или иначе доставката на този тип бойни кораби е осуетена, а на 26 октомври 1917 г. първият командир на първата българска подводница „със съгласието на Германското Морско министерство е назначен - офицер за свръзка на Българския Флот при същото Министерство”. На 19 октомври 1918 г. капитан-лейтенант Никола Тодоров е назначен временно и за „адютант на Берлинското пълномощничество”. Освободен е от този ангажимент, като му е обявена благодарност. Известно е още, че през март-април 1919 г. е командирован до гр. Сабатка (друго название на гр. Суботица в бивша Югославия, който преди 1918 г. се е намирал в пределите на Австро-Унгария) за преговаряне с френска мисия, а няколко дни по-късно - до гр. Арат (Румъния) „за улесняване пътуването на групите...”
За този период от живота на офицера няма издирени и обнародвани документи. В неговия служебен списък само се отбелязва, че през това време е награден от Н. В. Кайзера с „Железен кръст - II клас”.”. Завръща се от Германия на 24 април 1919 г., а на 10 юли с. г. приема длъжността началник-щаб на Черноморската част. Само след месец сдава тази длъжност на своя по-малък брат капитан-лейтенант Александър Тодоров и заминава за Русе, където приема длъжността началник на Дунавската част. Два месеца след това е произведен в звание капитан II ранг.В трудните за флота времена след Ньойския договор (1919 г.) капитан II ранг Никола Тодоров отново изпълнява различни длъжности, преназначаван заради необходимостта да бъде там, където може да е най-полезен.През периода 1941 - 1942 г. той е мобилизиран по настояване на цар Борис III и изпратен като военноморски аташе в Берлин.Според спомените на жена му Недялка Тодорова, преразказани от нейния внук проф. д.т.н. Климент Хаджов, задачата на Никола Тодоров е била да действа така, че да не се допусне изпращането на български войски на Източния фронт. Макар че това тепърва трябва да се доказва, интересна информация от Недялка Тодорова е и сведението, че след смъртта на цар Борис III капитан II ранг от запаса Никола Тодоров е демобилизиран и отново е директор на Българската земеделска и кооперативна банка. Като такъв влиза в пререкания с министър-председателя Добри Божилов във връзка с банкови афери, осъществени от приближени на тогавашния премиер. Поради тази причина Никола Тодоров е принуден да емигрира във Виена, за да избегне заплахите за убийство, отправени към него. Тези неприятности се отразяват на неговото здраве и той си отива от този свят твърде рано - на 27 декември 1947 г. в София.
За своята служба във Флота капитан II ранг Никола Тодоров е удостоен с „Кръст за независимостта” (1910 г.); „Орден за заслуга на военна лента” (1914 г.), „Знак за 10-годишна служба” (1917 г.) и „Военен орден за храброст IV степен I клас” (1920 г.). През 1918 г. получава и германския „Железен кръст - II степен”. Тепърва ще се уточни въпросът кога е награден с втори „Военен орден за храброст”, който се пази от наследниците му, но не е вписан в служебния му списък.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 220
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#123 Мнение от Тайко » вт май 19, 2020 9:37 am

144 г. от смъртта на Кольо Ганчев! 🇧🇬

На 19 май 1876 г. в центъра на Стара Загора е обесен от турците, легендарният Никола (Кольо, Колю) Ганчев. Един от най-великите български революционери и национален герой. Сред главните организатори и участник в Старозагорското въстание (1875).
Той е роден на 5 февруари 1843г. в с. Муратлии, Старозагорско. По професия е обущар.
Съратник на Васил Левски. Председател на Старозагорския частен революционен комитет революционния комитет, основан от Васил Левски.
Организатор и участник в Старозагорското въстание (1875), заедно с братята Михаил и Георги Жекови, Стефан Стамболов, Господин Михайловски, Стефан Чифудов, Руси Аргов, Никола Райнов-Пантата и много други. Заловен е през септември 1875 г. и изтезаван в продължение на няколко месеца. Обесен е в Стара Загора на градския площад пред очите на съгражданите си.
Днес, в Стара Загора в негова чест са именувани квартал и улица. Построен е паметник в центъра на града.
Поклон пред делата му


Превратът на 19 май 1934 г. - югославски проект за ликвидирането на България

Темата за преврата на 19 май 1934 г. ме е интересу­вала от мига, когато започнах да се занимавам с доку­ментално кино преди повече от 20 години. Разбира се, представата ми за него беше клиширана и далеч от същ­ността. На преден план изпъкваха готови идеологеми: че това е фашистки преврат, имащ за цел установяването на власт, подобно на Хитлеровия режим в Германия, че целта му е смазването на работническото движение в България и прочие глупости, които се пишеха в ония години в учебниците.
Бях незрял и глупав. Постепенно започнах да си задавам въпроси, на които не намирах отговор. Като то­зи например: Защо извършителите на преврата на 19 май 1934 година влязоха в първото комунистическо прави­телство след 9 септември 1944 година? През 1997 годи­на, след като завърших филма "Под облак" за Първата световна война и причините, довели до подписването на Ньойския договор, усетих, че времето за реализиране на филм за 19 май е дошло. Две години аз и сценаристът Влади Киров работихме в Народната библиотека и в Държавния архив, открихме много неизвестни документи и през 1999 година реализирахме в Българската национална телевизия филм със заглавието "1934". Асоциацията със романа на Оруел "1984" не беше случайна.
Ние обърнахме внимание на два основополагащи акцента: че превратът на 19 май 1934 г. зачерква парламен­таризма в България и убива Търновската конституция (заменянето й с нова, комунистическа конституция през 1946 г. е само формален акт) и вторият факт: прокуждането на лидера на ВМРО Иван Михайлов извън предели­те на България. След тази дата той никога повече няма да се върне тук.
Основополагаща теза по време на подготовката на филма беше, че превратът на 19 май е тясно свързан с една друга дата - 27 ноември 1919 година - Ньойския договор. След края на Първата световна война на запад от България е създадена държавата Югославия - Кралство­то на сърби, хървати и словенци. "И на поробени бълга­ри" - беше вметнал по времето на снимките на "Под об­лак" един селянин от Царибродско. Тази държава спо­лучливо беше наречена Франкенщайн на Балканите. Ней­ният разпад доказа правотата на това определение.
15 години след своето създаване, същата тази дър­жава разполага с мощна шпионска мрежа в България, подпомагана активно от съветското и френското разузнава­не. В България тази дейност се упражнява директно от посолството на Югославия в София. През 34-а година главен резидент е полковник Груйчич. През 35-а година в София като военен аташе пристига Дража Михайлович. И третият изключително важен човек е журналис­тът Коста Крайшумович, който като кореспондент на два белградски вестника има възможност да обикаля цяла България. Сумата, която имат на свое разположение е 50 000 долара месечно. Данните са от Държавния архив. Хо­рата, с които сръбското разузнаване е най-тясно свърза­но, са някои земеделски водачи около Г. М. Димитров и Коста Тодоров, кръгът на Кимон Георгиев и Дамян Вел­чев, протогеровистите Лев Главинчев и Перо Шанданов, социалистът Димо Казасов.
В навечерието на преврата страната е парализирана от кризата в Народния блок и невъзможността на Никола Мушанов да състави правителство. Това е идеалният момент да се изпълни стратегията на югославската държава, формулирана най-ясно от Ика Панич: "Да се оставят българите да се удавят в своето собствено блато". В нощта на преврата на западната ни граница е струпана сръбска войска. Да се справят с царя, ако откаже да подпише указа за новото правителство, са натоварени екзекуторите на протогеровистите Лев Главинчев и Перо Шанда­нов. Както се казва, добре, че е подписал...
Една от първите задачи на новата власт е поставяне­то на ВМРО извън закона и издаването на задочна смърт­на присъда над Иван Михайлов. Благодарение на сръбс­ките пари, раздавани щедро от югославското посолство, набират скорост обществени движения - Българо-югославянското дружество и особено студентското дружество за приятелство между Югославия и България. В списъците на тези две дружества могат да се видят много известни имена като тези на Петър Увалиев, Живко Сталев, Петър Дертлиев и много други. В управителното тяло на Бълга­ро-югославското дружество влизат Димо Казасов, проф. Петко Стайнов, Г.М. Димитров, Никола Захариев, Владо Георгиев. В държавния архив се съхраняват покани от 1934 г. за честването на създаването на Югославската федера­ция и редом до тях - заповедта на тогавашния министър на вътрешните работи Петър Мидилев за забрана на тра­урните шествия по случай годишнината от Ньойския до­говор. Навсякъде в страната се провеждат лекции и сказ­ки, в които се пропагандира балканска федерация от връх Триглав до Черно море и от Бяло море до Дунав. Със сто­лица Белград, разбира се. В разработките на сръбското ра­зузнаване директно се говори за елиминирането на бъл­гарския цар и създаването на единна държава под владе­нието на Караджорджевите.
В архивите на Дирекцията на полицията се съхра­нява следното донесение:
"Донасям Ви, г-н началник за състоялото се на 9-ти т.м. събрание, устроено от Българо-югославското дружество в салона на Славянското дружество, на което е гово­рил Владимир Савич - бивш югославски пълномощен ми­нистър. Като увод на своята сказка Савич е казал: "Преди Европейската война Сърбия имаше да разрешава мно­го свои национални задачи, а именно да освободи от австро-унгарско робство Словашко и Хърватско. След вой­ната мечтата на южните славяни се почти сбъдна, а тя бе - една Велика Югославия от Адриатическо до Черно море, от Дунава до Бяло море. Агент 3250 - 1 група"
Правителството на Кимон Георгиев установява дипломатически отношения със СССР и изпраща за посланик в Москва горещия привърженик на идеята за интегрална Югославия проф. Михалчев. А в София пристига Фьодор Разколников, който започва целодневно наблюдение над цар­ския дворец от прозорците на хотел „България”. В Държавния архив се пази подробна схема на структурата на българска­та армия, съставена от френски разузнавачи. Неслучайно външните министри на Франция и Съветския Съюз Барту и Литвинов при една от своите срещи ще заявят доволство­то си от случващото се в България след 19 май.
В показанията на Дража Михайлович от 17 май 1946 година, на процеса срещу него в Белград, той заявява:
"В София имах заседание (среща) с Кимон Георги­ев. На това заседание ние, след като разгледахме бъде­щето на нашите отношения, дойдохме до пълно споразу­мение. Първият етап по пътя на сближението беше: български цар без власт, митническа уния с Югосла­вия и военен съюз. Вторият етап - интегрална Югос­лавия под династията на Караджорджевич.
И цялата тази грижливо построена конструкция рух­ва с един удар на Иван Михайлов - убийството на сръбския крал Ал. Караджорджевич и френския външен министър Луи Барту на 9 октомври 1934 г. в Марсилия. Толкова пари, хвърлени от чуждите разузнавания в България отиват по дяволите. Кризата в правителството на Кимон Георгиев ста­ва очевидна, а царят обичал да казва, че от есента на 1934-а година "започнал сам да си връзва гащите". Борис III всява разкол сред военните и през януари 1935 г. Кимон Георгиев подава оставка. Ген. Пенчо Златев, известен с прякора си "Мъглата" ще изкара 4 месеца и царят ще смени и него с престарелия Андрея Тошев.
Дамян Велчев, най-амбициозният член на групата "Звено", не се предава и се опитва да върне стария сценарий. С прякото участие на Дража Михайлович се сфор­мира група около Д. Велчев, Вл. Заимов и Г. М. Димит­ров. Новото име е комунистическият функционер Сава Гановски. И протогеровистите, разбира се. Сценарият предвижда сваляне на царя и установяване на републи­ка, управлявана от триумвират в състав: Дамян Велчев, Михаил Маджаров и Софийският митрополит Стефан. Д. Велчев, след няколко месечен престой в Белград, на 2 октомври 1935 г. през нощта прекосява пешком българо-югославската граница. Оказва се, че там никой не го ча­ка. Уплашен от риска превратът да бъде неуспешен, Вла­димир Заимов дава разпореждане полковете да не изли­зат от казармите и сам се оттегля от акцията. Дамян Вел­чев е посъветван да се върне обратно в Югославия, на което той отговаря: "Не мога да го направя. Аз съм поел ангажименти!" На другата сутрин Д. Велчев е заловен и по-късно съден. Той е осъден на смърт, но след вернопо­даническо писмо до царя е помилван. Показанията на об­виняемите и свидетелите по време на процеса разкриват цялата схема на преврата. Това, което го няма там, го има в показанията на Дража Михайлович по време на него­вия процес през 1946 г.
Това, което Кимон Георгиев и групата около него не успяха да направят през 1934 - 1935 г., направиха го 10 години по-късно - през 1944-а. И получават висши постове в кому­нистическите структури на България до края на дните си. Само за Дамян Велчев тези дни се оказват неочаквано мал­ко - той загива при неизяснени обстоятелства в автомобил­на катастрофа във Франция. Не случайно Иван Михайлов казва в едно от своите интервюта: Трагедията от 1944-а г. над­хвърля катастрофите от 1913 и 1919-та г.
Публ. във ВМРО и Иван Михайлов в защита на българщината. С., 2008, с. 53-57.


На 19 май 1876г. (нов стил) по време на славното Априлско въстание е превзет от турците, Дряновския манастир. Манастирът е обкръжен от близо 10 000 души редовна войска и башибузуци под командването на Фазлъ паша. Битките продължават 9 дена. На 7 май през нощта въстаниците правят опит за пробив, при който загиват по-голямата част от тях. Защитата на Дряновския манастир е един от военните върхове на въстанието.
Битката за манастира била наистина епична и неравна. Ден след ден тя траела цели девет дни. Шепата въстаници, ръководени от поп Харитон и помощниците му, се биели като лъвове с десетократно превъзхождащия ги многочислен и въ­оръжен до зъби неприятел. Те разбирали какъв ще бъде краят изходът от битката и все пак не се поддавали на внушенията да се предадат. Въстаниците в манастира дълго време се надявали за помощ, защото очаквали всеобщо народно въстание. Такава не било възможно да им се даде в тоя момент. Девет дни наред тук се водила битка на живот и смърт. Девет дни поп Харитоновите момци, начело с войводата си и помощниците му Петър Пармаков, Бачо Киро, Тодор Лефтеров и други, отстоявали с цената на живота си манастира, съкрушавали напора на многочислените пълчища башибозуци и редовната турска войска. Тези девет дни от 29 април до 7 май 1876 год. са историята на една Голгота. Но те са и историята на българския дух, проява на неговата невиждана издръжливост и величие, на саможертвата, която българите от онова време били готови да дадат за разчупване оковите на робството.
Загинали един след друг ръководителите на четата и над 130 души въстаници. Тодор Лефтеров бил съсечен пред самия Фазлъ паша. Бачо Киро успял да се измъкне, но в Бяла черква бил предаден, после осъден и обесен във В. Търново. В съда той се държал с достойнство и даже издекламирал на турски последното си стихотворение, че отишъл в Дряновския манастир да търси правдата на своя народ. Преди последния щурм на обкръжените въстаници, за да се измъкнат през нощта от манастира, раненият и ослепял от барута поп Харитон им казал:
- Юнаци мои! Не като баби, но като лъвове се изринете от тая пещ, и който остане жив, да спомня! А мене заведете при входа и аз тамо ще умра, както си мога!“
Въстаниците се разплакали, простили се с него, завели го до входа на манастира и тръгнали на излаз. Всички напуснали манастира. Останал само войводата с меч в ръка при входа и там загинал. Но загинал като герой в неравна борба с турците, върху грамада от вражески тела, жертви на последния му подвиг, с които заприщил входа на манастира. Тук той се бил като истински демон, като разярен лъв и накрая бил намушен на турските щикове и също прострян в локвата турска кръв.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 220
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#124 Мнение от Тайко » ср май 20, 2020 11:41 am

Как четирима български войводи превзеха Кавала (1912)
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
Есента на 1912 г. е време на въодушевление и надежда за българския народ. Балканският съюз влиза във война с Османската империя, борейки се да освободи всички всички територии в Тракия, Беломорието, Македония, Албания и Косово от властта на султана. За балканските народи, това е борба за възмездие и справедливост. Сърби, гърци, българи и черногорци се надяват да реализират националните си идеали и да присъединят към земите си онези територии, за които вярват че им принадлежат по силата на историческото право и пропорциите на местното население.
Съгласно бойните планове, България трябва да срещне основните османски сили в Тракия около Одрин, а Гърция и Сърбия трябва да се разправят с войските на Полумесеца в Косово и Македония. Освен за настъпление в Тракия, българското командване заделя части за освобождаване на Родопите.
Това е така наречения Родопски отряд в размер около 23 000 души, разделени в две бригади и четири полка от Втора пехотна тракийска дивизия. Към тях са придадени два артилерийски планински полка, един скорострелен артилерийски полк и един кавалерийски полк. В поредица от ожесточени боеве, водени през втората половина на октомври, 1912 г., българските части разбиват османските отряди, които отбраняват Родопите. Завзети са Доспат, Дьовлен и Пашмакли, а в последствие силите на Ковачев навлизат в Тракия и завземат Драма, където генералът разполага своя щаб.
За османците битката за Беломорието е предварително обречена кауза, но въпреки това те правят каквото могат, за да противодействат на българските части, надявайки се на подкрепа и от местното турско и помашко население.
Въпреки опитите за съпротива, численото превъзходство и устрема на българските атаки се оказват непреодолим фактор и силите на Портата са изтласкани все по-близо до крайбрежието на Егейско море. Османците се опитват да прегрупират силите си за отбрана на крайморските градове, което кара генерал Ковачев да бъде по-предпазлив в плановете си за по-нататъшно настъпление.
Едва що установил щаба си в Драма, при Ковачев пристига малка група войводи от македоно-одринското опълчение. Имената им са добре известни на всеки българин – Михаил Чаков, Пейо Яворов, Христо Чернопеев и Йонко Вапцаров.
Всеки един от тях има своя собствена чета, с която действа в подкрепа на основните български сили. Те пристигат при ген. Ковачев в с молба да насочи своя отряд към Кавала и да завърши освобождението на Беломорието. Ковачев е предпазлив и посочва, че донесенията му за концентрирането на вражеските османски части не му позволява да е прекалено дързък в действията си.
В този момент, войводите заявяват, че са готови сами да превземат Кавала. Те поискали няколко униформи, официален документ и четири коня. Ковачев не бил съвсем убеден, че войводите знаят какво правят, но дързостта им му допаднала и той се разпоредил интендантството да им осигури всичко необходимо.
На 27 октомври, 1912 г., четиримата, облечени във военни униформи, яхнали конете и се отправили към Кавала. Планът им бил да се представят за авангарда на българската армия, напредваща към града.
Това, което последвало може да се причисли или към най-дръзките военни операции в българската история или като една от най-сериозните изцепки в османската.
В спомените на Михаил Чаков се казва: „На 27 октомври ние се изправихме на височината, която обхваща като в клещи красивия град Кавала, проснал снага на беломорския бряг. Валеше проливен дъжд. Смрачаваше се. Заслизахме по пътя към града и достигнахме до каракола (помещение за стражарския пост), където се бяха прибрали стражарите турци, пазачи на превоза Кавала – Драма. Силният тропот на буйните ни коне смути съня на заспалите стражари. Те наскачаха и изтичаха навън с фенери в ръце, но на вратата се спряха като замръзнали. Пред тях стояха четирима български кавалеристи, бодро яхнали силни коне, с насочени към вратата къси манлихерови пушки. Тия кавалеристи бяха Пейо Яворов, облечен в офицерски дрехи с капитански пагони, Христо Чернопеев, Йонко Вапцаров и Михаил Чаков – тримата с подофицерски пагони.
- Не мърдайте или ще бъдете застреляни! – извика на турски Вапцаров със своя мощен глас. – Вижте гората – той посочи към гората зад каракола – пълна е с български аскер! Стражарите стояха вцепенени… “
По улиците на Кавала бързо плъзва мълвата че български парламентьори са пристигнали да преговарят с османското командване, а основните сили на Ковачев се намират на километри от града. За да подсилят ефекта от думите си, войводите отиват при гръцкия владика в неговия конак и настояват той също да предаде на османците, че в града за преговори са дошли български офицери. По улиците вали проливен дъжд, но дори октомврийския студ не успява да прогони любопитното население обратно по къщите.
Забавянето на гръцкия владика провокира нетърпението на Яворов и той предлага веднага да отидат в полицейския конак при каймакамина. Четиримата не губят повече време и влизат безцеремонно в „офиса“ на османския първенец, където местните големци са се сбрали на спешно заседание.
„ – Господине, можем ли да знаем с кого имаме честта да говорим? Вие ли сте каймакам ефендието?
– Да – отговори с поклон каймакаминът. Той беше пребледнял като мъртвец.
– Ние, както ви е известно – продължи Яворов – сме изпратени от българския генерал Ковачев, чиито войски са заели позиция в скалите край града, да ви запитаме желаете ли да се предадете доброволно или той да заповяда бомбардирането на града. Срокът за отговор е до 12 часа в полунощ. Нашият генерал дава своята дума, че животът, честта и имота на населението, без разлика на народност и вяра, ще бъдат запазени.“
Дързостта им е подложена на изпитание мигове по-късно, когато австро-унгарският консул изисква от четиримата да представят своите пълномощни и заявява че е абсурдно град с население 50 000 души и голям гарнизон редовни войници просто да се предаде на няколко души, вярвайки единствено на думите им. Българите запазват присъствие на духа и отговарят арогантно, че в случай на отказ от турска страна, българската армия оттегля всякаква отговорност за бъдещето на града, веднъж щом предполагаемата бомбардировка и последвалата я атака започнат. Отново разколебани, османските велможи продължават да се съветват разгорещено.
Чаков описва в детайли тези напрегнати минути:
„След като поговориха, каймакаминът се изправи, поклони се на Яворов, после на мен и с висок, но треперещ глас заяви:
– Господа, ние решихме! Предаваме се доброволно, предаваме и града! Вярваме на думата на вашия паша Ковачев, че не ще пострада никой от мохамеданското население.
Каймакаминът отпаса револвера и сабята си и ги подаде на Яворов. Гледах и не вярвах на очите си. Студ ме обля и аз настръхнах. Погледнах Яворов. Той държеше в ръце предаденото му оръжие и също беше настръхнал. Чернопеев и Вапцара гледаха като ударени в главата. Явно беше, че на никого от нас не се вярваше това, което ставаше … Сън ли бе или действителност? … Нашата фантастична авантюра се увенчаваше с успех …
Каймакам ефенди, поздравявам ви за благоразумното решение – заговори Яворов. – Така трябваше да постъпите! Всичко в града ще бъде запазено. Моля, каймакам ефенди, заповядайте на господа офицерите да предадат оръжието си!“
Следващите часове преминават като в лента на Тарантино. Четиримата войводи застават на градския площад, палят по няколко цигари, а през това време цялата полиция и военния гарнизон предават оръжието си, струпвайки го на грамадна купчина в краката на българите. Привечер, българските войводи свалят османското знаме от пилона и развяват българско, а Яворов се обръща с възторжени думи към насъбралата се тълпа. В момента в който привършва словото си, в Кавала пристигат четниците на четиримата, заедно с четата на Димитър Ляпов – общо към 110 души. Българите набързо се захващат да поставят града под контрол и да поддържат жива заблудата за скоропостижното пристигане на силите на Ковачев. Двама конници са изпратени бързо към Драма за да известят генерал Ковачев за постигнатия успех. Два дни по-късно пристигат първите роти на Родопския отряд. Кавала е завзета без да гръмне нито една пушка.
Макар Османската империя да претърпява множество поражения в Първата Балканска война, няма никакво съмнение, че майсторският блъф на войводите Чернопеев, Яворов, Вапцаров и Чаков е най-сериозната изцепка, допусната от силите на султана.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 220
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#125 Мнение от Тайко » чет май 21, 2020 10:10 am

На 21 май 1870 г. в Хисаря е роден генерал-майор Тодор Марков. Завършва Военното училище в София (1891) и Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург, Русия (1902). Служи в 1-ви конен полк (1891 – 1899), 2-ра пехотна тракийска дивизия (1903), българските консулства в Солун и Сяр (1903 – 1906). Последователно заема длъжностите началник-щаб на 2-ра бригада от 2-ра пехотна дивизия (1906 – 1907), началник на Разузнавателната секция към Оперативното отделение на Щаба на армията (1907 – 1910) и началник-щаб на Кавалерийската инспекция (1910 – 1912). По време на Балканските войни (1912 – 1913) е началник-щаб на Конната дивизия, а през 1913 – 1916 г. – военен аташе в Цариград. Участва в Първата световна война като командир на 5-а конна бригада (1916), началник-щаб на 1-ва армия (1916 – 1917), командир на 1-ва конна дивизия и Инспектор на кавалерията (1917 – 1918). Преминава в запаса на 20 октомври 1919 г.Днес е поредната черна годишнина, спретната ни от доказаните антибългари и античовеци - комунистите.



На днешния ден преди 75 години от тази свят си отива легендарният генерал Владимир Вазов - победителят от Дойран, български национален герой, един от безспорните авторитети на българите, пред който се прекланяме.
За огромно съжаление ген. Владимир Вазов умира в унизителна бедност и мизерия. След 9 септември 1944 той, заедно с жена си Мария Горанова са изселени от София като "монархо-фашисти" и "врагове на народа" и се установяват в село Рибарица. През зимата на 1944/1945, поради мизерните условия, в които е живеел здравето на ген. Владимир Вазов се влошава и се премества в Тетевен, където няколко месеца по-късно издъхва.
Генерал Владимир Вазов е погребан без никакви държавни или военни почести, буквално като куче, защото приживе се е осмелявал да се бие срещу враговете на България и да защитава независимостта ѝ.
Няколко години по-късно комунистите решават да си построят почивна станция върху тетевенското гробище и затова с булдозер унищожават гроба на този велик българин.
Ще спомена какво се случва и със синовете на генерала след злокобната дата 9 септември 1944.
Първородният Георги, химик, е хвърлен без присъда в концлагера Бобов дол, в мините. Оцелял, с избити зъби, се завръща след няколко години при семейството си. Най-малкият син на ген. Владимир Вазов, кръстен на баща си, поручик, награден с орден „За храброст” в т.нар. „Отечествена война”, е осъден през 1945 г. от (Анти)народният съд в монтиран процес и лъжесвидетели на 10 години затвор, глоба и конфискация на имущество като „шпионин”.
Целият род Вазови е целенасочено гонен и репресиран от БКП по време на антибългарския режим 1944-1989.


Капитан Стефан Кисов - герой от Сръбско-българската война и боя при Брезник. Фотография, 1878-1880г. НВИМ София.
''Тази жертва ние трябва да дадем, па макар и костите си да сложим на бойното поле. От нас зависи съдбата на България и Съединението''.
Така завършва речта си на Бърдото капитан Стефан Кисов преди да поведе малобройния си отряд от 1949 души на обречена битка за България срещу 12-хилядната сръбска Моравска дивизия.
На 6 ноември 1885 г. край Брезник се провежда едно от най-важните сражения в Сръбско-българската война. Отрядът на капитан Кисов, част от 2-ри Струмски пехотен полк, отстъпва пред сърбите с цената на многобройни жертви. Сражението обаче забавя фатално с един ден Моравската дивизия и тя не само не успява да стигне навреме за битката при Сливница, но и е разбита и хвърлена далеч от фронтовата линия.
Стефан Кисов е роден на 12 декември 1849 г. в Болград, Бесарабия. Произхожда от семейство на български преселници от град Елена. През 1876 г. завършва Военно пехотно училище в Одеса. Участва като доброволец в Сръбско-турската война (1876). Командир е на 3- та рота от 2- ри батальон на Руско-българска бригада. През Руско-турската война (1877-1878) участва в Българското опълчение. Командир на рота от 3- та Опълченска дружина. Военно звание ''прапоршик''. Отличава в сраженията срещу турските войски при Стара Загора и на вр. Шипка. Участва и при разбиването на черкезките и башибозушките сили при с. Садово и с. Кадърфакли (дн. Везенково).
Стефан Кисов е един от спасителите на Самарското знаме. Награден с руски орден ''Св. Владимир'' IV ст.
До 21 септември 1885г. Ст. Кисов е Севлиевски окръжен воински началник, след което е назначен за командир на 2- ри пехотен Струмски полк. В Сръбско-българската война се отличава в боевете при Брезник (6 ноември 1885) и Пирот (15 ноември 1885). За проявено командирско умение и лична храброст е награден с орден ''За храброст'' IV ст.
След края на войната е назначен за командир на 1- а пехотна Софийска бригада. Заради неодобрението на политиката по времето на Регентството (1886-1887) е уволнен от армията. Умира на 24 ноември 1915г. на 67 години в София.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 220
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#126 Мнение от Тайко » пет май 22, 2020 11:55 am

ВЕЛИКАТА ИЛЮЗИЯ НА БЪЛГАРИЯ
Балканските войни (1912-1913 г.)

Борислав Гърдев


Балканските войни са нашият „опит за летене“. Еманация на амбицията ни да станем осмата велика сила в Европа. Племето ни тогава е младо и жилаво, получили сме свободата си с договорите от Сан Стефано на 19 февруари и Берлин на 1 юли 1878 г., успели сме да се съединим на 6 септември 1885 г. и да победим Сърбия на 15 ноември 1885 г., признати сме за независимо царство, за каквото сме се самопровъзгласили на 22 септември 1908 г., на 6 април 1909 г., постигнали сме стопански и културен възход. Трябва ни още едно усилие, за да се обединим. И точно когато сме си повярвали, че сме велики, търпим страшно, апокалиптично крушение.
Дали са си давали сметка Теодор Теодоров и Димитър Ризов, стартирали преговорите по заръка на премиера Гешов на 21 септември 1911 със сръбския пълномощен министър Спалайкович, и самият министър-председател, разговарял с премиера Милованович на 29 септември с.г., каква катастрофа ни чака?
Чел съм спомени и оценки на най-важните участници в събитията. Никой не иска да поеме вината за трагедията. Най-лицемерен е бившият премиер, следван от началник-щаба на армията Фичев с „Висшето командване през Балканската война 1912 г. от началото на войната до Чаталджа включително“ (1927).
Случайно ли е това?
Гешов пише две помпозни книги – „Престъпното безумие и анкетата по него“ (1914) и „Балканският съюз“ (1915). Този даровит държавен мъж, ако перифразирам Вазов, е блестящ писател-полемист, банкер и филантроп, но слаб дипломат и управленец. А точно тогава – 16 март 1911 – 27 май 1913 г. ръководи правителството и дипломацията на България.
Не мога да проумея как е възможно да се мобилизира 570 000 армия и да се преживее такава унизителна драма. Та България през юли 1913 г. виси на косъм, тя е в буквалния смисъл на думата пред разкъсване, спасена с дискретната намеса на Австро-Унгария след унизителна молба от цар Фердинанд и благодарение неочакваното бездействие на уж вечния враг Османската империя. Случайно ли след две години тези държави ни стават съюзници във войната срещу Сърбия, Гърция, Румъния и Русия?
Не говоря за пропилените за 34 години 2 милиона лева за укрепване на българския дух в Македония и Одринска Тракия, за които скърби екзарх Йосиф I, нито за прословутия заем от общо 65 млн. франка, договорен в Париж между 30 май и 29 октомври 1912 г. от финансовия министър Теодоров. Типично по български, в последния момент, като за медикаменти финансистът заделя само 60 000 лева… В един миг България просто е можело да я няма на европейската карта.
Чел съм стенографските дневници на XV ОНС. По банките мирише на война и далавери от армейските доставки. Всички депутати от народняшко-прогресивнолибералната коалиция крещят: „На война с Турция!“ И само стамболовистът Станев плахо надава вопъл, досущ като лудия Мунчо в „Под игото“ – „Добре де, но ако всичко се провали?“ Няма кой да го слуша.
На 15 септември 1912 г. всички виждат предстоящата война в розово. Та управниците ни дори не повдигат сериозно въпроса за схизмата на църкавата ни от 16 септември 1872 г., въпреки че сме съюзници с Гърция! На 16 септември 1912 г. е обявена мобилизацията, на 30 септември премиерът изпраща писмо до турския си колега с предложение да се изпълни чл. 23 от Берлинския договор – за исканата автономия на християните, за която бързо след това забравя, а царският манифест за започване на войната е прочетен на 5 октомври.
На 7 срещу 8 ноември крайцерът „Дръзки“ торпилира гордостта на османската флота – „Хамидие“…
Веднага се сещам за конституционната промяна на чл. 17, гласувана от V ВНС на 9 юли 1911 г. Увеличавала властта на царя… Дали е така – цитирам дословно: „Царят е представител на държавата във всичките й сношения с другите държави. От негово име правителството преговаря и сключва с други държави всички договори, които се утвърждават от царя. Тия договори се съобщават от министрите на Народното Събрание, щом като интересите и сигурността на страната допущат това“.
Отговорността е на правителството – казано е ясно и точно. На премиера Иван Евстратиев Гешов и на неговия заместник Теодор Теодоров, СЪГЛАСИЛИ СЕ да делят Македония зад гърба на българския народ, чакайки арбитража на руския монарх за т.нар. „спорна зона“. Това е уникално ноу хау в международното право – чужд владетел да определя кому принадлежи изконно българска земя.
Прочетете чл. 2 от Тайното приложение към договора за приятелство и съюз между Царство България и Кралство Сърбия и ще се шокирате, като разберете, че „двете страни се задължават да приемат като окончателна граница оная линия, която Н.И.В. Руския цар, в гореозначените граници, би намерил, че най отговаря на правата и интересите на двете страни“.
Затова се правят и конституционните промени в Търново от V ВНС между 9 юни и 9 юли 1911 г. Ако съюзният – сръбско-български договор от 29 февруари 1912 г., бе публикуван в някой български вестник, на другия ден правителството на Гешов щеше да е свалено. Няма друг партиен лидер у нас (изключвам Стоян Данев), който би подписал в позанатия им вид съюзните българо-сръбски и българо-гръцки договори. За Гърция дори няма уточнение по контракта от 16 май 1912 г. как ще се разпределят завзетите земи – „поради липса на време“. Точно по тази причина гърците забавят влизането на нашата армия в Солун на 29 октомври 1912 г., за което вина има и командирът на Седма рилска дивизия ген.-майор Георги Тодоров, след което смятат, тъй като първи са превзели важния град, че той е техен.
Много проблематични са и другите възлови фигури у нас. Шеф на парламента е Стоян Данев, командир на Трета армия и бъдещ помощник-главнокомандващ Радко Димитриев, началник на Генералния щаб ген. Иван Фичев – все изтъкнати русофили. Защо да се учудвам тогава, че Македоно-одринското опълчение се изгражда по инициатива на ген. Александър Протогеров БЕЗ СЪДЕЙСТВИЕТО на щаба на действащата армия, добруджанската ни граница остава напълно открита за вражеско румънско нашествие и България доброволно се отказва да изпрати свои войски за ОСВОБОЖДАВАНЕТО на Македония.
В интерес на истината първото споразумение между българския и сръбския генерален щаб от 17 юни 1912 г. предвижда една българска армия да действа на десния фланг и тила на неприятеля по посока Кюстендил – Кочани, като Фичев в бележка дори сваля от себе си отговорността, тъй като „първоначалната идея за операциите принадлежи на Сръбския генерален щаб“. При подписването на окончателното споразумение от 15 септември 1912 г. той вече приема „целокупната българска армия да действа в долината на река Марица, като на първо време остави една дивизия (Седма рилска, подчинена на Втора съюзна армия на ген. Степа Степанович – б.м., Б.Г.) на линията Кюстендил – Дупница“, а щом „сръбската главна армия отблъсне турците от линията Скопие – Велес – Щип и нападне на юг, тогава българите могат да си послужат със своята дивизия, за да усилят войските на Марицкия театър, като оставят опълченски войски на македонската граница“.
А уж българския войник се бори за свободата на брата-роб македонец. Какво търси из чукарите на Източна Тракия? Защо са му славните победи при Булаир на 26 януари и Одрин на 13 март 1913 г., когато Македония е загубена още в началото на декември 1912 г. Както се оказва – завинаги.
Писал съм го и друг път, но го повтарям – Балканската война е рядък случай, когато армията на една страна – България, се използа за пълноценното осъществяване на национално-обединителните каузи на съседките-измамници – Сърбия и Гърция.
Всъщност първата ни „придобивка“ от Балканската война е отстъпването на Силистра на Румъния на 26 април 1913 г. Естествено, без санкцията на ВНС и при грубо погазване на конституцията. Балканската война e класически пример на измама спрямо България – и на дипломатическия фронт, и на бойния театър на военните действия. Жалкото е, че дипломацията ни е в ръцете на Гешов, същият, който подписва мирния договор със Сърбия на 19 февруари 1886 г. Той ли не знае какви са амбициите на западната ни съседка спрямо Македония?
Армията напредва с небивал ентусиазъм и сразява османските войски на Абдулах паша при Лозенград и Люлебургас. Прекрасно, но защо се водят тези прословути преградни боеве, защо на 11 октомври 1912 г. Радко Димитриев спира настъплението за два дни, след като е превзел без бой Лозенград, за да победи на 21 октомври при Бунархисар Махмуд Михтар паша, но след като от двете страни са дадени 40 000 жертви, защо същият герой проваля превземането на Чаталджа на 5 ноември, след което сме можели да влезем в Истанбул и да диктуваме еднолично сепаративен мир с Турската империя, изваждайки я от войната и защо парламентарният шеф Данев трябва да води преговорите за примирие с турците на 21 ноември?
Армията е готвена за бърза война с Османската империя, тоест за блицкриг. По каква причина? Защото икономиката ни не би могла да издържи на продължително водене на бойните действия… Повалена и унизена, България воюва след това точно три години на два фронта – при това успешно.
В своите спомени „60 години живяна история“ (1968) Константин Кацаров отбелязва, че на закрито парламентарно заседание военният министър запознава депутатите с военновременните запаси и състоянието на армията ни преди започването на войната. Веднага ми стана ясно, че ген. Никифор Никифоров е подвел Народното събрание. Как е възможно така нагло да се манипулират народните избраници, повечето от които не са военни специалисти, ако и да са минали през родните казарми? Защо не се разнищи въпросът за отчайващото оборудване на армията с медикаменти, облекло, храна и начин на настаняването й при водене на военните действия.
В „Престъпното безумие и анкетата по него“ самият бивш премиер Гешов посочва стряскащи факти – той говори за „един известен недостиг“ преди войната – походни пушки – 30 000, патрони – 150 000 000, артилерийски снаряди – 100 000, куртки – 130 000, шинели 135 000, панталони – 145 000, фуражки – 85 000, ботуши – 233 000, платнища за палатки – 165 000… Той се хвали, че е преодолял бързо дефицита – пушките станали 125 000, патроните 122 000 000, снарядите – 50 000, шинелите – 235 000, куртките – 285 000, панталоните – 200 000, фуражките – 120 000, а платнищата – 200 000. Ако е така защо клетите ни войници умират от измръзване в Източна Тракия? Защо се допуска в армията да има епидемия от холера?
И дали приказките на военния министър Никифоров, че има „интензивна деятелност за попълване материалната готовност на войската ни“ с използване на кредити на стойност около 32 млн. лева, оправдават критичното състояние на фронта?
Помни ли някой, че още на 12 ноември 1912 г. в писмо до цар Фердинанд помощник-главнокомандващият ген.-лейтенант Михаил Савов и началник-щабът на действащата армия ген.-майор Иван Фичев настояват на войската да се даде 20 дневна почивка, тъй като „2. Грозното психологическо влияние на холерната епидемия и едрата шарка е поразило до неузнаваема степен морала на нашите войски. 3. Невъзможността да се устрои правилното снабдяване с продоволствени припаси и фураж значително спомагат за влошаване на санитарните условия и намаляванието на боевата способност на армията, понеже в непродължително време рискуваме да останем без коне и добитък“.
Тъжно, срамно и откровено признание – девет дни преди примирието, но няма виновни за опасната ситуация солдатите ни да ползват помещения, в които са квартирували османските войски. Как няма да има холера и едра шарка?! Защо през Първата световна война няма такива рецидиви, при условие че войската ни воюва цели три години?
За катастрофалния мирен договор от 28 юли 1913 г., подписан в Букурещ, всички обвиняват цар Фердинанд. Но той не присъства на масата на преговорите. В делегацията като експерт е поканен началникът на генщаба Иван Фичев. Той парафира фаталното военно споразумение със сръбския генерален щаб на 15 септември 1912 г., шантажира премиера Гешов с твърдението си от 18 декември 1912 г., че „засега активни военни операции могат да се предприемат само срещу Одрин“, предизвикало гнева на царя, не приема да спаси и облекчи живота на мобилизираните творци – „Такова разпореждане не мога да направя по войската, без вреда на военната дисциплина и общия морал.“ (26 декември 1912 г.), като хвърля театрално оставката си на 13 май 1913 г., която, интересно защо, никой не приема, а на 12 юли 1913 г. СКРИВА И НЕ ПРОЧИТА известието от Южния фронт, според което гръцката армия, начело с крал Константин е обкръжена в Кресненското дефиле.
За престъпното безумие на 16 юни 1913 г. – началото на Междусъюзническата война, всички сочат отново цар Фердинанд. Но аз никъде не съм срещал ПИСМЕНА заповед от царя за започване на военни действия срещу Сърбия. И това е съвсем логично. Помощник-главнокомандващ на армията е ген. Михаил Савов (все още подсъдим с парламентарно решение от 13 февруари 1911 г. да бъде подведен под отговорност като военен министър в кабинетите на Рачо Петров, Димитър Петков, Иван Станчов и д-р Петър Гудев!) и именно той поема отговорността да хвърли българските войски срещу сърбите.
Започва втората балканска схватка срещу „съюзниците-изменници“ (Войните тогава си имат своите хитове – Балканската започва с „Напред към южните предели!“ по стихове на Кирил Христов, а Междусъюзническата със „Съюзници-разбойници“ по текст на Любомир Бобевски), продължила до 18 юли. Защо я водим? Нали всичко е решено с Лондонския мирен договор от 17 май 1913 г., за подписването на който пъчи гърди пълномощният ни министър в Обединеното кралство Михаил Маджаров, а премиерът ни с ласкавия прякор „гърмян заек“ (Гешов) при подаване на оставката си на 27 май 1913 г., получава най-високия държавен орден „Свети равноапостоли Кирил и Методий“?
Да, ясно е, че Османската империя отстъпва на балканските съюзници всички свои земи западно от линията Мидия – Енос. Прекрасно, но как самите те ще се разберат помежду си, след като дипломацията ни пропилява цяла една година (1911-1912) и след като сръбския и гръцкия крал вече са координирали своите действия за война срещу България на 19 май. Прокламацията на крал Петър е била напечатана и разпратена по частите доста преди „фаталния“ 16 юни 1913 г., като само е трябвало ДА СЕ ДОПИШЕ датата, на която ще започнат военните действия. В добавка българите в Охридско и Дебърско вдигат знаменитото септемврийско въстание срещу сръбските окупатори. Някой помни ли изобщо този факт?
Дали ген. Савов е действал хазартно и ва банк? Вероятно, но имал ли е избор? И защо спира настъплението на другия ден, огъвайки се под натиска на правителството, без съгласуване с царя? За да бъде отстранен позорно на 18 юни или защото и него го е страх да поеме отговорност? Може би е трябвало да чака арбитража на император Николай II Романов според решението на министерския ни съвет от 9 юни 1913 г., който при всички случаи е щял да бъде в полза на сърбите…
И въпреки всичко след ожесточени сражения при Калиманци и Кресненския пролом настъплението на гърци и сърби е спряно. Вярно, Османската империя се включва във войната на 6 юли и след четири дни си връща Одрин. Този град й е жизнено необходим, той е предният пост за столицата Цариград. Извършени са и кланета над българското население, но ако турските войски бяха напреднали през Родопите, щяха да окупират цяла Южна България и продължавайки на север, най-вероятно щяха да срещнат нахлулите на 28 юни румънски войски. Какво щеше да остане тогава от държавата ни?
Но османските войски спират до река Марица. Нещо повече, младотурското правителство пасува спрямо исканията на активистите-отцепници от Гюмюрджинско и само благодарение на този благосклонен неутралитет България получава правото на излаз на Бяло море, включвайки в границите си Дедеагач и Гюмюрджина.
На 21 август 1915 г. Турция ще ни отстъпи ДОБРОВОЛНО още 2350 кв.км до устието на река Марица. Реално това са придобивките ни от Балканските войни, ако не броим присъединяването на Струмишко. Но какво губим? 87 000 жертви – 14 000 убити, 19 000 починали от болести, 50 000 ранени – докато воюваме с Турция… След Междусъюзническата война даваме още 89 000 жертви, загубвайки Южна Добруджа, Одринска Тракия и Македония.
Защо ни е била тогава Балканската война? Тази война или трябва да се води само между България и Османската империя (двете държави успяват да се разберат с мирния Цариградски договор от 16 септември 1913 г., сключен само между тях. Ако се беше присъединила и Сърбия, непременно щеше да иска осребряване на жертвите си при щурма на Одрин!), или изобщо не е трябвало да започва. Нямаш капацитет – изчакваш две години.
Идва 1 август 1914 г. Отново имаш време да решиш с кого ще участваш в Световната война, а е вероятно дори да изтъргуваш неутралитета си! Отговорът на българското правителство е даден на 1 октомври 1915 г. – с Германия, Австро-Унгария и Турция, срещу Сърбия, Гърция, Румъния и Русия. До 29 ноември 1915 г. е освободена Моравската долина и Македония, а цяла Добруджа се връща в отечествените граници на 5 януари 1917 г. Тези придобивки са безвъзвратно загубени след съглашенския пробив при Добро поле на 14-15 септември 1918 г.
Гешов се оправдава с войната в Триполитания и Киренайка, започнала на 29 септември 1911 г., и кланетата в Македония след атентатите в Щип – 21 ноември 1911 г., и Кочани – 1 август 1912 г., които поставяли под угроза съществуването на български етнос там. Велика глупост! Сега вече си мисля не само за конспирация, но и за планомерно национално предателство на управляващата русофилска коалиция. Това особено ясно си проличава през ужасните дни на Междусъюзническата война, когато „великият“ ген. Радко Димитриев е помощник-главнокомандващ и въпреки че действията на българските войски са предварително известни на техните противници (как ли?), сърби и гърци отново търпят унизителни поражения.
Целта е ликвидацията на България под руска диктовка. Като отплата за Стамболовата самостоятелна политика. Замисълът не успява.
На 4 юли 1913 г. след фалита на Стоян Данев на власт у нас идва правителството на либералната концентрация начело с д-р Васил Радославов. То вади България от пропастта, сключвайки неизбежните мирни договори в Букурещ и Цариград. Но то прави още нещо много важно – успява да внуши на общественото мнение у нас, че никаква колаборация със Сърбия, Гърция и Русия вече не е възможна. То се опитва да поправи и част от допуснатите гафове на сгромолясалата се русофилска коалиция.
Винаги се сещам за един особено фрапиращ – Стоян Данев сменя Гешов като премиер на 1 юни 1913 г., четири дни след подадената оставка. Парламентът одобрява рокадата чак на 26 юни, когато, естествено, избира Иван Евстратиев Гешов за свой председател. Сега подобни хватки наблюдяаваме в Русия, но те са роден патент. Дребната подробност е, че парламентарният шеф Данев не може да бъде и премиер, преди да е подал оставка от другия много важен пост, защото тогава се получава съвместяване на изпълнителна и законодателна власт! Оказва се обаче, че и този правен абсурд у нас минава „между другото“…
А правителството на Радославов не забравя прегрешенията на предателите русофили. На 20 май 1918 г. народният представител Димо Кьорчев прочита доклада на парламентарната анкетна комисия, която точно и обективно посочва грешките и простъпките на Гешов и Данев. Грешниците обаче тогава имат депутатски имунитет, а и Първата световна война е в разгара си. Ще трябва да минат малко повече от четири години, преди на 19 ноември 1922 г. да се проведе специален референдум, осъдил тяхната политика, за да може след това Александър Стамболийски да ги прати в Шуменския затвор на 15 февруари 1923 г. след приетите изменения в Закона за съдене виновниците за народната катастрофа. Сваленият ген.-лейтенант Михаил Савов обаче има много по-щастлива съдба. Него земеделският вожд го праща пълномощен министър в Белгия и Франция, където престоява от 1920 до 1923 година…

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 220
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#127 Мнение от Тайко » съб май 23, 2020 10:40 am

На днешния ден 23 май през 1943г. в ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРИЯ почина един от най-големите български интелектуалци и борец за СВОБОДА на Западните Български покрайнини Емануил п. Димитров
.
„ЧЕРНИТЕ ВЕРСАЙСКИ ДИКТАТОРИ разплакаха хиляди майки, свидни рожби прогониха далеч от родния Босилеградски край. Емануил п. Димитров, с обвито в траур сърце, трябваше да забегне далеч от родното си място. Неговите мъдри слова винаги ни окриляха в дни на тежки изпитания през ЧЕРНОТО СРЪБСКО РОБСТВО и ни даваха вяра, че скоро дни на радост ще дойдат за неговите другари от Изворската община.
Един ден стихийна буря се изви и РАЗКЪСА ВОЯЛА, ЩО В ТРАУР РОДНИЯ КРАЙ ПОКРИВАШЕ. Зората на СВОБОДАТА изгря, но неговия възторг от СВОБОДАТА, смъртта не пожела да бъде делен дълго с нас.
Твоят образ съселянино, ще бъде винаги в нашите сърца и ще служи като пътеводна звезда към начертания път от нашите деди.
Бог да го прости!
24 май 1943г, с,Извор, Босилеградско
ОТ ЖИТЕЛИТЕ НА ИЗВОРСКАТА ОБЩИНА”




Бдинци (войници от 3-ти Бдински полк на 6-та пехотна Бдинска дивизия) след боя при село Братин дол на фронта в Македония с пленено френско оръжие, 1917-1918г. 🇧🇬
НЕ Е В ЗАВОЯ НА ЧЕРНА, НО ПОДВИГЪТ Е ГОЛЯМ.
Братин дол е село край град Битоля в Македония, свързано с българската бойна слава през Първата световна война. Край селото през 1917-1918г. минава фронта, разделящ българските от френските войски. Българската позиция се защитава от частите на видинския 3-ти пехотен Бдински полк на 6-та Бдинска дивизия, дошла в Македония чак от Северозападна България.
След победата си при кота 1248 през юни 1917г. полкът заема нов боен участък-пред село Братин дол, западно от град Битоля, перпендикулярно на шосето Битоля - Ресен, простиращ се до северния склон на Червената стена. Това е т. нар. "Равнинен участък".
Отбраната му е поверена на Бдинци, което е много висока чест за тях, но и предизвикателство предвид особеностите на терена.
Противникът французи заема командващо положение по двата фланга на новата позиция: отляво, разположението му южните склонове на масива 1248 и отдясно по североизточните склонове на Червената стена, южно от селата Търново и Магарево-курортните места на битолчани.
3-ти пехотен Бдински полк е разположен фактически в една низина, където движението през деня е невъзможно. Всяко движение дори на единичен човек се забелязва и обстрелва от противника.
Удържането на тази позиция е трудно поносим тормоз за Бдинци. Моралният дух на личния състав е подложен на сериозни изпитания. И това изпитание на издръжливост и търпение Бдинци издържат. В серия схватки с противника те дават доказателства, че са закалени, несъкрушими защитници на своята Родина и на границите на обединена България.
Всички опити на френските войски да заемат участъка им се провалят. Всички френски атаки са отбити. Паралелно се водят и успешни патрулни акции, в които Бдинци пак са победители. Вземат пленници ''езици'' и пленяват оръжието им както личи на тази снимка.
При Братин дол през 1917-1918г. Бдинци записват нови победи над французите, причинявайки им тежки загуби, като удържат позицията си чак до края на септември 1918г.
Така Братин дол завинаги влиза в бойната слава на Бдинския полк.
Чак след пробива при Добро поле ''Бдинците - ЛЕВОВЕ ТИТАНИ'' както се пее в прочутия български боен марш, са принудени да се изтеглят НЕПОБЕДЕНИ.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 220
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#128 Мнение от Тайко » нед май 24, 2020 11:08 am

Честит ви празник 24-ти Май - Ден на българската просвета и култура и на българската писменост!


Щурмова команда към 48-и пехотен полк в Завоя на р. Черна на фронта в Македония, 02.09.1918г. 🇧🇬
Тези юнаци са победители в продължение на три години на фронтовете в Добруджа и Македония в Завоя на р.Черна. Побеждавали са румънци, руснаци, в това число нападнали България от далечен Сибир, сърби и французи.
През Първата световна война 48-и пехотен полк е част от 4-та пехотна Преславска дивизия. Сформиран през септември 1915г. от кадър от 8-и пехотен Приморски полк от Варна и 19-ти пехотен Шуменски полк от Разград - дружина и половина, мобилизирана от 8-о Варненско окръжие и дружина и половина - от 19-то Разградско.
Варненската част от полка участва в сражението за Добрич, а Разградската му част, в която е и щабът начело с командира подполковник Христо Енчев участва в атаката и завземането на румънската крепост Тутракан на 5 и 6.09.1916г., в отблъскването на румънския десант при Ряхово в първите дни на октомври 1916г., след което с новия командир полковник Добри Коларов извършва пробива при Топрахисар на 19-21.10.1916г. в победоносната втора атака в Кубадинската битка - НАЙ-ГОЛЯМАТА в Добруджа.
След обединяването на двете половини на полка, той участва най-дейно в голямото успешно ''танково'' сражение на 4-та Преславска дивизия на генерал Пантелей Киселов срещу руските сибирски войски при село Балтаджещи в периода от 30.11.1916г. до 2.12.1916г. и после в боевете около Мачин в последните дни на декември 1916г. и първите дни на януари 1917г., както и в овладяването на града, довело до окончателен разгром на всички руски войски и прогонване на остатъците им зад р. Дунав на 5.01.1917г.
След победата и освобождението на Мачин в града е бил издигнал величествен паметник на героите от този 48-и пехотен полк, унищожен впоследствие от румънците и невъзстановен и до днес.
През пролетта на 1917г. 48-и пехотен полк е изпратен на фронта в Македония. Той сменя 27-и пехотен Чепински полк в Завоя на река Черна и заема за отбрана позиция при селата Маково-Зовик. Тук записва нови победи срещу французите.
Загиналите герои от този славен български полк са били погребвани в двора на църквата ''Св. Никола'' в село Зовик-ПРИВИЛЕГИЯ в Македония само за загинали български офицери, подофицери и войници. Гробището е оцеляло по чудо до днес.
Записал само победи на два фронта Добруджа и Македония, 48-и пехотен полк е принуден да отстъпи по заповед и в пълен ред след пробива при Добро поле. На 20.09.1918г. заедно с останалите полкове на дивизията полкът напуска позицията си и отстъпателни боеве се завръща в България НЕПОБЕДЕН. На 9.10.1918г. полкът достига Варна, след което е демобилизиран и разформирован.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 220
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#129 Мнение от Тайко » пон май 25, 2020 9:48 am

На 25 май 1875 г. в Кукуш е роден полковник Петър Дървингов. Завършва Военното училище в София (1896) и Академията на Генералния щаб в Торино, Италия (1909). Служи в 5-и (1896 – 1900) и 1-ви конен полк (1900 – 1902). През октомври 1902 г. излиза в запаса, за да се включи в Горноджумайското (1902) и Илинденско-преображенското въстание (1903) като войвода на чета и военен организатор. От април 1904 г. отново постъпва на служба в 3-ти конен полк (1904 –1909), след което е назначен за командир на 1-ви ескадрон от 8-ми конен полк (1910 – 1911) и помощник-началник на Разузнавателната секция в Щаба на армията (1911 – 1912). По време на Балканските войни (1912 – 1913) е началник-щаб на Македоно-одринското опълчение, което се сражава на Тракийския военен театър. След демобилизацията служи като адютант на 1-ва военноинспекционна област (1913 – 1914), командир на дружина в 6-и пехотен полк (1914), помощник-председател на Военноисторическата комисия (1915) и началник на Информационно-цензурната секция в Щаба на армията (1915). През Първата световна война (1915 – 1918) е началник-щаб на 11-а пехотна македонска дивизия (1915 – 1916), командир на 1-ви пехотен македонски полк (1916 – 1917) и началник-щаб на Моравската военноинспекционна област (1917 – 1918). На 4 ноември 1918 г. преминава в запаса и се занимава с научна и обществена дейност. Автор е на „История на Македоно-одринското опълчение“, „Действията на 11-а пехотна македонска дивизия от Криволак до Богданци 1915 г.“, „Духът на българската история“ и др.
Снимка на Оръжието на България.


„Ставайте робове, аз не щем ярем!”

На 25-ти май (по нов стил) 1876-та година смъртта застига един от организаторите на Априлското въстание, а именно - Георги Бенковски.
След провала на бунта Бенковски, заедно със Захари Стоянов и няколко четници, навлиза в Тетевенския балкан. Там се запознават с говедаря дядо Въльо, който обещава да ги изведе тайно през гората. Уви, старият човек избира да се свърже с турците и извършва едно от най-позорните предателства в родната история. Така минавайки по мостче над река Костина, революционерите попадат в засада, а предводителят на Хвърковатата чета пада убит.
Впоследствие, за да създадат допълнителна паника в обществото, чийто герой бил Бенковски, турците забиват главата му на кол и с нея обикалят по улиците.
„Моята цел е постигната вече. В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее."
Поклон пред паметта на един от най-големите български герои!
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 220
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#130 Мнение от Тайко » вт май 26, 2020 10:19 am

На 26 май 1917г. в бой край завоя на река Черна (Южния фронт в Македония) през Първата световна война загива легендарният Борис Стоянов Дрангов. Един от най-великите, смели и храбри български военни. Български офицер (полковник) и военен педагог. Жертвал живота си в бой за България.

По време на славното Илинденско-Преображенско въстание в бунтовната 1903г. Дрангов напуска военната служба и заминава за Македония заедно с други офицери, където събира чета от 120 души, която се подвизава в планината Плавица, Кратовско. През Балканската война (1912-1913) е началник на щаба на 1-ва бригада от 1-ва пехотна дивизия. Печели славни победи - при Гечкинли (22 октомври 1912), Чаталджа (17 ноември 1912), Одрин (13 март 1913), Селиолу, Ескиполос и Петра. При овладяването на Селиолу лично предвожда една от дружините в атака. За проявения героизъм е награден с орден „За храброст“ IV степен. През Междусъюзническата война (1913) се сражава със сърбите при връх Бубляк. През Първата световна война (1915-1918), като командир на полка, от дивизията, която е съставена почти изцяло от необучени българи от Македония, Дрангов успява за кратко време да го подготви и да направи от него напълно боеспособна бойна единица. Участва в боевете при Калиманци, Кочани и Щип. На 25 ноември 1915г. с нощна атака под неговото ръководство е превзето село Градец.
Той е роден на 3 март (15 март нов стил) 1872г. в Скопие в семейството на Стоян и Гюрга Дрангови. Баща му е богат търговец на дървен материал. Завършва пети клас на българското педагогическо училище в родния си град с отличен успех. През 1891г. е приет във Военното училище в София и със заповед №102 от 11 юли е зачислен към 1-ва юнкерска рота.
През 1894г. след конфликт със строеви офицер със заповед №63 от 10 юни старши портупей-юнкер Дрангов е освободен, разжалван и приведен в 3-ти конен полк в Пловдив. Няколко месеца по-късно на 11 октомври със заповед №112 наказанието му е отменено и той продължава образованието си във Военното училище. На 1 януари 1895г. е произведен в първия офицерски чин - подпоручик и назначен за младши офицер в 3-ти конен полк в Пловдив. На 21 януари 1893г. със заповед №3 е назначен за младши офицер в четвърти ескадрон на 2-ри конен полк в Лом. На 1 януари 1899 година със заповед №2 е произведен в чин поручик.
В Лом младият офицер се запознава с Райна Денкова Попова - дъщеря на Денко Николов Попов от село Мало Нагоричене - четник на дядо Ильо войвода, участвал в Сръбско-турската война (1876). През Руско-турска война (1877-1878) влиза с отряда на генерал Йосиф Гурко в София. Участвал в Илинденско-Преображенското въстание (1903) и в Балканската война (1912 - 1913) като опълченец. Райна и Борис се женят, имат 5 деца, едно от които - Кирил Дрангов е виден деец на ВМРО.
На 17 август 1903г. от Кюстендил той изпраща писмо на съпругата си, в което пише:
„ ...В тоя тържествен миг, аз, без да се колебая, поставям Отечеството по-високо от семейството, неговата доброчестина по-горе от нашите лични блага... “
През 1904г. като поручик във 2-ри конен полк е командирован в Николаевската генералщабна академия в Санкт-Петербург, Русия, като междувременно на 3 януари 1905г. е произведен в чин ротмистър. През 1907г. завършва академията с отличие и се завръща в България, за да продължи службата си в армията - 6-ти пехотен, а след това в артилерийски полк. За кратко време е назначен за преподавател в Школата за запасни подпоручици в Княжево, а след това е ескадронен командир в 10-и конен полк в Шумен. На 4 септември 1910г. е произведен в чин майор и е назначен за преподавател по тактика във Военното училище в София. През този период започва да пише във военни издания, предимно в списание „Народ и армия“.
В годините 1910-1912 година майор Дрангов заедно с подполковник Александър Протогеров, майор Петър Дървингов и подполковник Климент Кръстев застава начело революционната група от дейци, принадлежащи към бившия Върховен комитет.
През Междусъюзническата война (1913) се сражава със сърбите при връх Бубляк. Поради критичните си статии за военния министър генерал Иван Фичев и инспектора на кавалерията генерал Александър Танев е даден под съд. Делото започва да се разглежда на 18 февруари 1914г. в Пловдивския военен съд. На 25 февруари Дрангов е оправдан, но пловдивският военен прокурор касира делото и на 12 март го представя на Главния военен съд в София. Още на 16 април делото срещу него е подновено. Негови доброволни защитници са юристът професор Моллов и о.з. полковник Топалов. Присъдата отново е оправдателна, но Дрангов изпада в немилост, повишаването му в чин умишлено се забавя и той е изпратен да служи в редица градове в провинцията. На 19 февруари 1915г. със заповед, която влиза в сила от 15 февруари, е произведен в чин подполковник. На 2 септември 1915г. със заповед №420 се сформира 11-а пехотна дивизия - наследник на Македоно-одринското опълчение. В състава на дивизията влизат 1 артилерийски и 6 пехотни полка, а подполковник Дрангов е назначен за началник на 5-и македонски полк.
През февруари-март на 1916г. полкът се намира източно от Петрич. Там по идея на Дрангов (в землището на днешното село Дрангово) през този период се изгражда паметник-чешма на загиналите войници и офицери от 5-ти пехотен македонски полк, върху която е изписан следният надпис:
"1916
на
ПАДНАЛИТѢ ЮНАЦИ
от 5 пѣх. Македонски полкъ"
Големите жертви, които дава офицерския състав на армията, налага през месец май 1916г. да се създаде Школа за запасни подпоручици в Скопие. На 15 май за началник на школата е назначен подполковник Дрангов. Така той напуска редиците на 5-и македонски полк и заминава за родния си град. На 17 май школата е тържествено открита и в нея постъпват 1053 младежи. Там Дрангов се ползва с изключителен авторитет, благодарение на изключителното си ораторско майсторство, откритостта, чистосърдечността и личния пример, който винаги дава. Големият български писател Чудомир пише в спомените си за Борис Дрангов:
"Още щом ни посрещна, щом се яви пред нас, подполковник Дрангов ни грабна и покори. Висок, строен, опънат като струна, със сини очи, които магьосват, той сякаш непрестанно гореше. И какъв изключителен оратор... Голям педагог, сърцевед, когото чувствувахме повече като добър баща, отколкото началник... Неизброими качества на човек, войник и вожд притежаваше Дрангов и мъчно биха се изброили в това тясно място, но начело на всички стоеше без съмнение личният пример."
Школниците са произведени в чин на 17 септември, като успешно завършват 876 души. На 21 септември 1916г., след като школата е закрита, Дрангов заема длъжността началник-щаб на 1-ва пехотна дивизия и близо 6 месеца е по бойните полета на Добруджа в кампанията срещу Румъния.
На 18 март 1917 г. поема командването на 9-ти пехотен пловдивски полк от 2-ра пехотна дивизия. Отбранява участъка от кота 1020 до завоя на река Черна (Южния фронт).
На 26 май 1917г. при артилерийски обстрел, подполковник Дрангов е тежко ранен и по-късно вечерта умира от раните си. Погребан е в двора на църквата „Свети Димитър“ в Скопие, но по-късно сръбските власти преместват костите му в градското гробище. В негова чест котата се преименува в „Подполковник Дрангов“. На 20 юли 1917г. посмъртно е повишен в чин полковник.
В чест на Борис Дрангов три български населени места носят името Дрангово. На Борис Дрангов е кръстен и Дрангов връх в Брезнишките възвишения на остров Гринуич в Антарктика.
През 2007г., по инициатива на историка Рада Банялиева, на мястото, където са били казармите на 9-ти пехотен пловдивски полк в Пловдив, е издигнат паметник в чест на Дрангов. Той е открит на 31 май 2007г. и е дело на скулптура Атанас Карадечев. Монументът е във формата на щик, изработен от мрамор и метал с височина 9 метра.
На гроба на Борис Дрангов в Скопие редовно се провеждат възпоменания в присъствието на посланика на България в Република Македония и местни македонски българи.




На 26 май 1876г. след предателство при „Беленския мост“ на уста Кольо Фичето е ранен и се удавя в придошлата река Янтра, за да не попадне жив в ръцете на турците, Панайот Волов, умира само 26-годишен. Един от най-значимите български революционери и национален герой. Той е сред инициаторите, учредителите и главните дейци на Гюргевския революционен комитет и на Априлското въстание (1876).

За легендарния герой, друг велик българин Атанас Буров в едно свое интервю казва:
"Слагам Панайот Волов в числото на четиримата най-велики българи. Слагам го, защото само той, подчертайте това, само той, единствен човек в българската история се отказа от поста си, от правата си, от славата, от суетата, от всичко – за Отечеството си, за България. Когато го избират за Апостол, за главен апостол на Четвърти революционен окръг в Гюргево, през зимата на 1875г., той взема за помощник Георги Бенковски – един прост кара-абаджия от Копривщица. И после, като вижда, че този прост кара-абаджия е гений, че е роден за водач, за пълководец, че е по-добър и по-достоен от него, предава нему своите пълномощия, той минава на втора линия, а Бенковски излиза начело. Такъв случай в световната история няма. Това е един-единствен случай. И това прави българинът от Шумен – Панайот Волов... Баща ми е търгувал с баща му – Вичо Волов. Къщата им бе на главната улица. Знам целия му род. Шумен даде на България едно име – и то му стига – Волов...”
Роден в късната есен на 1850г. в град Шумен в занаятчийско семейство. Завършва Шуменското класно училище при Добри Войников. С материалната подкрепа на богатия си сродник Маринчо Бенли продължава обучението си в Букурещ, Болград, Одеса и Николаев (1869-1873). Шест месеца преди да завърши Южнославянския пансион в Николаев (Украйна), е принуден да се завърне в Шумен поради заболяване. Назначен е за главен учител и директор на класното училище. Организира вечерно училище, участва активно в дейността на местното читалище.
Избран е за председател на Шуменския частен революционен комитет. През м. август 1874г. участва в общото събрание на Българския революционен централен комитет (БРЦК) в Букурещ.
Арестуван и хвърлен в затвора в началото на 1875г. заради участието му в острия конфликт между местната младеж и европейските инженери, участващи в строителството на ж.п. линията Каспичан-Шумен-Ямбол. Застава начело на недоволните шуменци, които осуетяват сватбата на френски инженер и местна девойка. След няколкомесечен престой в затвора е освободен и заминава за Румъния.
Участва в подготовката на Старозагорското въстание (1875). Определен за апостол и действа в Ловешко и Троянско.
След неуспеха на въстанието е един от учредителите и главни дейци на Гюргевския революционен комитет. Определен е за главен апостол на Четвърти Панагюрски революционен окръг с помощник Георги Бенковски. В резултат на организаторската им работа са създадени десетки частни революционни комитети. В организацията са включени много местни патриоти с голям принос в хода на въстанието. След появата на противоречия в ръководството, проявява воля и такт и в името на общото дело отстъпва първенството на Георги Бенковски. Панайот Волев е един от инициаторите за свикването на общо събрание на комитетите от Четвърти окръг в местността Оборище, близо до Панагюрище и взема дейно участие в него.
При избухване на въстанието е в Панагюрище и заедно с другите апостоли вдига населението на бунт. Формира чета, с която обикаля района на Копривщица, Карлово, Клисура и др. Оказва помощ на въстаниците. След разгрома на въстанието се отправя към Румъния заедно с Георги Икономов и Стоян Ангелов. След предателство е ранен и при опит да преплува река Янтра край град Бяла, Русенско се удавя. Близо до това място, край кръговото кръстовище до Беленския мост е издигнат паметник. На неговото име е наречено Средното общообразователно училище "Панайот Волов" в град Бяла. Родната къща на Панайот Волов в град Шумен е музей.

През 1883г. народният поет Иван Вазов го увековечава в "Епопея на забравените със стихотворението "Волов":

Те бягаха бледни пред дивата сган.

И Волов, юнакът, цял в кърви облян,
извика: "О, боже! О, адска измама!
подвигът пропадна и надежда няма!
къде да се скрием от безславната смрът?"

Балканът

Аз нямам за вази ни завет, ни път.

Градът

Аз имам бесила.

Хижата

Аз имам проклятья.

Янтра

Елате, нещастни, във мойте обятья!

Пловдив, ноември, 1883г.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Отговори